Ето това не го бях очаквала да се случи. Никога.
През целия си безцелен, безполезен и не особено мизерен живот съм живяла с мисълта: мама има пари. Следоватлно – аз имам пари. Парите винаги ги е имало и нямаха значение. Никога не се бях замисляла за рабта, издръжка, сметки за ток и вода. Винаги се лутах в мечти и фокусирах тинейджърските си депресии около чисто емоционалните си проблеми. Любов, внимание, мама тати, фентъзи филми които искам да гледам, но които никой до сега не е правил. И които, реших, че ще мога аз да направя. Нали всеки цели да направи нещо ново, което да даде на света за да постигне някакво духовно одуволетворение, за да има някакво подобие на смисъл в същестуването му на света.В един момент е трудно да се реща да опитам…
В следващия е трудно да намеря начин да опитам. Няма как да знамина, да уча, да търся връзки в тъпия капиталистически свят на филмовата индустрия. Защото съм просто една от многото които ИСКАТ да правят изкуство, зашото съм родена в България, зашото съм жена, защото ще съм на 19 след 3 дена, и, вече, и защото нямам пари. Докато до скоро, имах това. Имах чисто финансовата помощ да се опитам да се преборя с тези пречки, които светът поставя на всеки, който се опитва да каже нещо на света.
Да, майка ми ще намери начин да не фалираме. В краен случай ще пбяви фалит, ще отебе кредитите, лизингите и заплатите ( и без това раздавани излишно) и ще изкарва достатъчно пари за да ми плаща ПОНЕ сметките за ток и вода. Но няма да имаме хиляди в банката, нито фирма с над 10 годишна история, нито корумпиран бизнес, чрез който да печелим неприлично мнго пари, в общи линии правейки нищо.
Не съм депресирана, или тъжна, или каквото там си мислят другите че ми има. Но признавам пред себе си, че ме е страх. Всъщност цял живот ме е било страх, не за мен – а за другите. За приятелите ми и за семейството ми. и всъщност за всички, които още не са се докоснали до това преживяване. До момента в който започваш смотана нископлатена работа, която мразиш, и на която се влачиш цял живот. В това отношение винаги съм ненавиждала капитализма, но си живях в гоистичната идилия, че мен никога, НИКОГА няма да ме застигне. Не вярвам, че да ходиш на работа те извайва като човек, сваля те на земята и каквито други глупости ми говорят хора като София. гадната работа постига това също толкова, колкото и всяко друго гадно нещо в живота на хората. Също като псувните със семейни членове, минали чужди ужаси и ежедневните борби с твоите комплекси и с други подобни каши, случващи се в главата ти. Просто тя-работата е постоянна в гендярсвото си, хваща и не пуска, и те вдига всеки ден и поглъща времето и енергията ти. Това, че не съм работила и ден през живота си, няма общо с това че съм разсеяна мечтателка, ня която и се правят други неща и която не може да се оправи и с най-простите проблемни ситуации, за разлика от ‘оправните’ хора. Напротив – такава съм защото сум родена и отгледана такава. Защото съм убедена, че їправните’хора от малки са ги впрегнали, накарали да се справят с проблеми. И дори и да са родени без желанието да се справят с такива, като мен, им се налага да се научат. На мен не ми се е налагало. Досега, но знам че ще се справя. Налага ми се, и ще се науча, просто ми се случва на 19, а не на 8.
Пиша това, може би отчасти за да убедя сама себе си в това, но всъщност съм го знаела цял живот. Въшреки страхът, нормално замъгляващ съзнанието ми в този шоков за мен период на рязък преход, знам, че няма да вляза в коловоза и да работя нещо, което мразя цял живот колкото да не умра. Няма да си го позволя, защото няма да го понеса. По-скоро ще ида при баба ми и ше се правя на общ семеен работник за да ми даде пари на заем, преди да си го позволя. Ще карам на хляб и майонеза години, спестявайки за инвестиция, взимайки 1000 лв на месец. Ще взимам двойни смени, ще продам китарата, която толкова обичам, но на която и без това не свиря. Ще напиша проклетия сценарий и ще го пробутвам с месеци на агенти и продуценти докато някой не си нарави труда да го прочете.
Някой ден може би ще видя моя филм на големия екран. Ще заведа всичките си приятели да го гледат и ще рева на премиерата през цялото време. Живях си с мисълта че само ако го поискам достатъчно силно, то ше стане. И всъщност, все още го мисля. А дори и да не го искам достатъчно, че да преплувам лайната с трудности, ще живея както аз искам, харчеийки толкова пари, колкото ще са ми нужни за това.
Адиос, бъдеще аз. Ще се чуем ак по темата след няколко месеца.
пс. Юни месец сигурно ще ти е бая смешно като се сетиш как си оставила решението дали да влезеш в натфиз за тогава :) Усмихни се, поздрави.
Няма коментари:
Публикуване на коментар