Вече бешее тъмно навън. Отдавна досадните майки, с досадните си пискливи дечица се бяха прибрали по домовете си. Не духаше вятър, не лаяха кучета. На обикновена, мръсна, счупена, изгнила паркова пейка, кротко седеше момче. Всъщност, това си беше цял мъж, но черните дрехи оставяха впечатление за тъжно, бунтарско тинейджърче. Брадясалото му лице беше почти изцяло скрито в слоеве и слоеве черно. Имаше сравнително дълга черна коса, която падаше мазно върху очите, челото и вратът му и спираше точно преди раменете. Навярно беше мръсна или полята с нещо лепкаво. Имаше празни черни очи, под които дълбаеха насечени сенки - грозни трески с гаден цвят. Под тях пък зееха изпити, остри скули и леко се подаваха ъгълчетата на посинели, тънки устни, толкова сухи и напукани, че напомняха устите на изгнилите трупове в онези "страшни" филми. Изглеждаше болнав, но той никога не бе спортувал, а силните цигари не подобряват кръвообращението. Той не мърдаше, не говореше, сякаш не дишаше и не виждаше нищо освен онова нещо, зависнало в тъмния, тежък въздух, което само той виждаше. Не личеше дали е човек, или сянка, или някакъв друг вид игра със светлината.
Такива фигури младите момичета заобикаляха отдалече денем, и притръпваха от ужас нощем, мернат ли ги сами на някоя пейка като тази. Или сочеха с лакиран пръст на едро сложените си мъже крачещи със самочувствие до тях. Да, той често беше тук, почти винаги вечер и винаги се случваше някой смел човечец ли надута двойка да се мерне. Или пък група пияни пишлемета, които никога не го забелязваха. Понякога минаваха фигури облечени в черно или сиво, дрипави, и почти толкова потайни колкото него. Или момичета, пияни или изгубени или зарязани. Но той никога нищо не им правеше. Рядко ги забелязваше, дори, и те нищо не му правеха. Така беше най-добре, така искаше той. Това беше връзката, която той искаше. Връзка с нощта, със самия парк. Със студа и тишината, със простата обща прецаканост, която символизираше пейката, на която никой друг не сядаше. Тук нищо не го дразнеше, никой не го познаваше, тук намираше спокойствие.
Връхчетата на кокалестите му пръсти вдиганаха цигара към където се предолагаше да е устата му. За миг по лицето му полази мътна жълта светлина. Празното изражение, блеснало за миг, би стъписало стъписало някой мафиот, би озадачило психиатър, би заинтригувало художник. Беше толкова потайно и спокойно, колкото беше и непредвидимо и първично. Невъзмутимо, грубо, уморено, изцедено. Дръпна си от смотаната цигара и издиша с финез, типичен за пропадналите типове по градинките. Не можеше да мине час, без цигара за него - това бе една от страстите му, цигарата. Но той беше фотограф, това щеше да отговри, механично, ако някой го беше попитал. Беше артистична натура, от ония леко депресираните. На такива хора им отиваше да пушат. Прилягаше им, а и те май се чувстваха някак по-особено с цигара в ръка. Завършени, доволни и даже по-спокойни. Ако го питаш защо пуши, той сигурно ше каже "А защо не? Я се разкарай." А какво остава ако го питаш зашо пие, и защо никаде не се вижда бутилка, а на десет крачки от него се носеи воня на спирт? И какво прави тук? И защо не може да се изправи и да си иде в къщи? Защо вижда оранжеви и червени проблясъци в в черното небе? Танцуващи мъглявини по сивите си ръце? Защо лявото му око е пoсинено и в джобовете си има малки, мръсни и подозрителни найлонови пликчета?
Имаше някакъв изтъркан надпис на едно дърво, стърчащо така смело от пейката. Той гласеше "Алекс + Д" и тук вече не се четеше, вероятно заради дъжда или студа или въпросният или въпросната Алекс бе решил или решила да го върне на Д. по някакъв начин. Жалко наистина, би казал той, въреки че да се интересува от разни чужди любовни драматики бе последнто нещо, което би направил. Какви глупости, каква драма, каква невъобразима лигня. За какво му беше да се интересува. Но, въпреки че имаше вид на суров напукист сега, пък и по принцип, и на вулгарен злобар при специални случаи, той бе много повече от това което се виждаше. Той беше много по грозен отколкото всички си мислиха. Много по-гаден, жесток, свиреп. Той беше пиян и надрусан и беше доволен. Трепереше и беше жалък и слаб. Но беше и силен - защото той беше сам и така му беше добре. Него никой не го интересуваше, не знаеше любов, не искаше красота. Не познаваше щастие, не познаваше самата му дефиниция и никога не бе я търсил. Той намираше себе си в гениалтана простота на първичната човешка свирепост, както и в изтънчената гениалност на болният артист. Не беше нито изкустни ловец, нито кресива жертва, а сянката на проскубаната гарга, която нкой не забелява, но която винаги е там. Ден след ден, на неговата пейка. Но щеше да мине време преди да се върне отново на нея, а той още не го знаеше. Животът щеше да се завътри, и да повлече и него, колкото и да се опитваше да се противи. Докато пушеше измачканата цигата и се наслаждаваше на безпорядъка царящ в главата му, нещо тихо и безмълвно се изниза от широкия джоб на черното му палто и падна меко на шумата под пейката. Той така и не забеляза.
***
Късния следобед в понеделник в парка беше учудващо оживен. Напред-назад щъкаха забързани фигури или обичайните обитатели на парка през деня - разни хора с кучета, или с деца или с други хора. За разлика от всички останали, едно момиче седеше на най-забутаната възможна пейка. Можеше да се каже, че това си беше жена, на цели деветнайсет години. Но понеже беше облечена в меки цветове, примесени тук-там с черно или сиво, раницата и имаше вид на бяла овца а от ластикът и за коса висяха шарени дрънкулки тя имаше весел, детски вид. Трябваше да застоиш погледа си, за да оцениш красивата зрялост, като че ли току що оформила лицето на жена. Имаше тъмна кафява коса на вълни, която обаче имаше много особен цвят. Или по-скоро и липсваше, защото леко биеше към сиво. Имаше красиви шарени очи, гладка кожа и никакъв грим. Чертите на лицето и бяха по-скоро меки, но изразителни. И понеже косата и беше небрежно вързана на ниска опашка, ясно се виждаше елегантно извитата линия на врата, която продължаваше надолу и се скриваше в цветния шал. Като че ли нарочно дразнеше наблюдателя, обещавайки още по-нежни форми.
Четеше книга, спокойните и очи плавно пълзяха по редовете и обръщаше страниците една след друга. Често слушаше и музика докато четеше. Или пък снимаше едно и също дърво, това, дето е точно пред нея срещу пайката. Или по-скоро не самото дърво, то беше красиво и заслужаваше да го снимат, но не беше достатъчно специално. На един крив негов клон, обаче, беше кацнала птица от онези черно-белите. Проскубана, може би болнава но изумително смела. Идваше всеки ден на това дърво, в случай че момичето с книгата дойде. И то всеки път носеше плик семки или парче сух хляб за пернатата си приятелка.
Беше я кръстила Глен и си мислеше че и да е момче, името пак ще и отива. Глен беше вече част от нейното ежедневие - тя допълваше спокойствието тук, без Глен пейката нямаше да е същата. Понякога тя се чудеше, дали да не отведе птицата у дома. Щеше да отнесе и всичкото това със себе си, нищо не я спираше, но тя така и не го направи. Може би някак усещаше, че няма да е същото. Усмихна се на птичето и извади плик със семки. Изсипа малко на пайката до себе си и продължи да чете. Само след миг птицата кацна до нея и излапа всизко за няколко минути, после скочи на облегалката и загледа момичето, като че ли просеше още.
- Достатъчно за днес Глен. Няма нужда да се тъпчеш. - Пернатата твар изкриви леко глава а тя бръкна в чантата за да извади кутия цигари, за нещастие на Глен. Запали и отново зачете. Изглеждаше спокойна, отпочинала, но в същност тя идваш тук точно за да си почине. На тая пейка никой друг не идваше - беше приятно изолирана в самия център на парка. Водеше от крива каменна пътечка скрита из храстите, имаше няколко храста и дървета досами нея, зависнали почти върху и от три страни. Не че в същност имаше особена нужда от почивка. Щеше да си преживее чудесно и без тези уединения. Тя имаше добър живот, добри приятели, поносими родители, странеше от конфликти. Усмихваше се поне веднъж на ден, и обсъждаше най-различни теми с приятелките си късно вечер. Учеше в добър университет и ходеше редовно на лекции. Беше примерно момиче, и дори и беше гузно, че пуши. Хич не искаше, но не искаше и да спира. Беше си малко или много пристрастена към скъпи цигари с никотин и разни други отрови над .8. Нямаше обтегнати нерви за успокояване, но това бе едно удоволствие, което нямаше нищо общто с посредственото и ежедневие.
Да, тя говореше за любов и за секс. Излизаше, срещаше, целуваше, угаждаше, но не обичаше. Коментираше приятелите на приятелките си, приемаше с чаровна усмивка подаръците, подминаваше с безразличие изневерите, неуважението, плоскостта. Тъжеше за разделите, колкото да се подпише в графата "момиче", не плачеше, не спореше и не преследваше мъжете в живота си. Наричаха я капризна, даже горда и я хвалиха за това, оценяваха това у нея като "положително качетво". Но тя просто не беше очарована от всичките кандидати за нейното внимание. Не го признаваше, но не виждаше причината за страстта на героите от романтичните филми. Не я разбираше, в самата и основа. И за всички бе обикновено непукистко момиче, чакащо нещо да се случи, някой да дойде, някой да и покаже. Не знаеше дали наистина е така.
А тя имаше красива усмивка и сговорчива, мила душа. Приятен глас и някак детски маниери, прости, чисти. Смееше се сякаш няма какво да крие, и гледаше, сякаш разбира мислите ти. Всички я харесваха и обичаха. И тя се разбираше със всички,и бе все така недостижима. На никой нямаше да каже, че е тук. "Ама не ме ли искаш за компания?" Ще кажат всичките и приятели, родители и обожатели ако знаеха, че е тук. Щяха да я ръчкат и разпитват. "Но какво не е наред? Кажи ми, знаеш, че можеш да ми кажеш!" "Но как така нищо?!" "Ай стига се лигави и кажи кво ти има, де! Какво искаш да направя за да те уверя, че можеш да ми кажеш?".
Всъщност, тя оценяваше тази загриженост. Наистина, смяташе го за ... мило. Нищо, че приятелите и не я познаваха особено добре. Нищо, че си мислят, че всъщност я познават много добре. Та тя дори не познаваше себе си особено добре. Винаги е казвала, че всички го мислят, но всъщност никой никого не познава. Както и, че това може да не е вярно, понеже тя само си мисли, че е вярно. Но приятелите и подминаваха подобни изказвания с учуден поглед и шега, и тя беше свикнала. И те бяха свикнали, такива бяха отношенията им. И може би, ако тя не беше толкова красива и разбрана, нямаше да я търпят, но това нямаше значение. На нея, както често се оказваше, и беше почти безрачлично. А всъщност наистина не беше толкова студена. Беше просто отегчена. Животът беше черно-бял, а тя си играеше със сивите тонове.
Загаси цигарата в пейката. Помисли за миг дали да я хвърли и погледът и огледа осеяната от фасофе земя. Не, тук ставаше прекалено мръсно, разваляше една голяма част от мястото и. Каза си, че следващия път ще измете фасовете и ще махне проклетата консерва, която зееше в корените на дървото на Глен. Остави фаса на пейката до себе си и забеляза надписът. Сега той стърчеше нахално, сякаш целеше тя да го загледа за пореден път. Проклетия надпис. Тя напъна дървото с ръце няколко пъти доста старателно с идеята да го счупи. Получи се. Дървото изстена, скърцайки и се прекърши, пращайки погледа и между дъските от отката. Забеляза странните нюанси и текстура на листата и без особено колебание изрови и вдигна изтъркан дебел бележник. Той сивееше, но личеше, че едно време е бил кафяв, косата и беше почти същия цвят. Отгоре на бележника не пишеше нищо. С празно лице тя се огледа, като чели някой ще и се скара за дето го е намерила, и го отвори, намествайки се удобно. Глен издаде нериятен грачещ призив, защото още беше гладна. Момичето протегна лява ръка, погали птицата и зачете.
Всичко беше написано на английски. Имаше снимки, много снимки. Толкова, че първоначално тя си помисли, че това може да е фото албум. Първата, която видя беше на красива, висока, чернокоса жена с права коса и много остър поглед. Беше се обърнала да погледне камерата. Най-вероятно снимащия беше повкал името и. И тя скоро го разбра - касивата жена се казваше Мария. А авторът, въпреки че пишеше изцяло в първо лице, никъде на споменаваше своето. Тя се загледа в снимките. Всичките бяха красиви, на всичките чернокосата жена гледаше проницателно и улавящо, някак плашешщо. Тя можеше и да не разбира от сексуалност, но оценяваше естетиката, красотата в нея, уникалните черти у едно лице и как комбинацията от такива изграждаха излъчване. Усмихна се, нямаше кой да я види.
Докато разгръщаше страниците, видя много цитати от песни, които обожаваше и много идеологии съвпадащи с любимите и автори. Нямаше драсканици, нямаше и много правилни изречения. Имаше много бележки и малки рисунки. Едва се четеше от краснописа на автора и тя си помисли, че той трябва да е момче, и то много изгубено момче. Зачете с интерес и изгълта половината от бележника до вечерта, когато най-сетне се усети да си тръгне и забеляза седемte неприети повиквания на телефона си, чийто звук беше изключила. Когато стана от пейката очите и бяха потънали в мисли и размишления. Не се индефитицираше с момчето от бележника и неговият живот, нито разбираше мисленето на този тип хора, но имаше нещо интигуващо и загадъчно в този бележник, в думите изписани по страниците. Нещо първично, диво, красиво и грозно едновременно. Отвратително и отблъсткащо и толкова изкусително. Караше я да се опита да вникне зад думите и предизвикваше смесица от съжаление и възхищение към момчето. Едва откъсна поглед от редовете когато започна да се стъмва. Стана, събра си нещата, прибра бележника, и докато се отдалечаваше от пейката погледна назад. Може би трябваше да остави бележника в шумата. Момчето сигурно щеше са се върне и да си го вземе. Но не го направи.
***
Отне му 3 дена възтановяване преди да усети липсата на бележника. Или по-точно, осем хамбургера, 5 и половина хапчета за главоболие, 16 позвънявания на "вратата" и частично залепване за дивана на който се трупяса, като най-близка до вратата издадена повърхност. Когато се събуди с някаква по-ясна представа за времето и пространството, първото нещо, което видя беше приятно брадясалото лице на Уил.
-Красавице, не си ли на работа след 5 минути?
Уил беше неговият висок, слаб и изключително хомосексуален вариант. Двамата споделяха тази дупка, острият характер и страстта към черното. Уил беше онази пътеводна черна дупка, която го привличаше неизбежно по-навътре и по-навътре в света на тъмните улици и кокаина и подкупите и мутренските стриптийз барове. Той сам се беше инсталирал в тази среда. Никои не му беше виновен че беше противно малко момче като малък, което удряше всички и нямаше приятели. Никой не беше виновен за медицинските картони и всякаквата липса на въображение в покриването на кашите които забъркваше пред полицията. Никой не го бутна от третия етаж на онази бизнес сграда, и никой не го накара да избяга в последствие от болницата и от живота си, намачкан, потрошен и нищо не усещащ. Той не беше нито първото, нито щеше да бъде последното момче бито от баща си. Но със сигурност той беше най-хапещото куче, ротвайлера сред пинчерите и пуделите. И като че ли единствено хора като Уил го търпяха.
Той нищо не отговори. Каква работа? Какво искаше този нещастник...
-Вдигни си задника веднага, не ме интересува какво си взимал! Гарантирах за теб!... Ставай! Веднага!- След няколкото побутвания, Уил вкара един юмрук в рамото му, който му се тори по-силен от колкото беше в същност.
-...Уеа, ..осава.. ммм.. смааам...- Говоренето не му се получаваше особено, но беше в почти седнало положение а лицето му добиваше изражение на жив човек. Работа... Щеше да работи някъде. Уил беше споменал нещо за пистолет, за нощни смени и много време в онзи проклет бар. Той беше обещал да се включи и да се държи прилично. Даже май беше ходил венъж... В последствие му споменаха, че е взел не каквото трябва и забравил цялата операци, заради която го бяха извикали отново.
-Браво на момчето.- Уил приближи главата му и млясна една целувка на мръсната му коса, скубейки го. Той в същност не беше педал. В никакъв случай. Нито пък беше Уил. Извън този гараж високият беше най-мъжественото нещо в черно, а той беше сдържан наркоман с широ кръг обожатели. Само те двамата и още една-две курви знаеха за изкривените взаимоотношения на двама пропаднали съквартиранти. Никой нищо не искаше от другия, и никой нищо не помнеше достатъчно дълго за да има някакво значение. Но сексът беше невероятен и той никога не го беше отричал. Никога не го беше и отказвал, без значение кога, къде, как и колко силно. Уил никога не го беше разочаровал и, въпреки че не бе казал нищо, никога по техен адрес, той беше убеден, че Уил не би могъл да живее без него. Нямаше значение колко го псуваше и колко груб беше, Уил винаги го намираше. Гол, син, в канавката, в друг град, заобиколен от банда идиоти. Винаги го измъкваше, или падаше с него. Може би Уил харесваше набития навътре хъс, които той се опитваше да скрие, може би обичаше да опитва отново и отново да го зглоби в нещо функциониращо и отново и отново да не успява. Може би просто виждаше в него нещо, което го нямаше.
Той погледна с празни очи нагоре и несъзнателно изви глава на една страна, опирайки я в ръката на Уил, докато той го преобличаше. Уил малко позабави, плъзгайки своите пълни с търпение зеници към красивото тяло, светлата кожа. Лесно беше да го облече. Познаваше всяка негова извивка, бръчка и родилен белег. Лесно беше да го води по улицата през рамо. Знаеше кога ще залитне, как ще пристъпи напред, щом вдигне леко глава, точно и колко беше взел, и колко отдавна по цвета на бялото на очите му. Знаеше и, че след половин час разхождане щеше да ходи сам, да изпуши две цигари на онази пейка, колкото и Уил да му обясняваше, че не трябва да закъснява. И колкото и да настояваше, щеше да откаже компанията на Уил, ако ставаше въпрос за пейката.
Уил, разбира се, всеки път го водеше право там. Оставяше го, предлагаше компанията си и си тръгваше.
-Нося ти цигарите. - Уил го отпусна върху дървото и пъхна пакета в ръката му.
-Мххни се...- Явно това бе най-смисленото нещо, което му се събираше в устата.
-Помни какво ти казах. Ще се върна в по-късно.- Уил примигна и метна и запалката в черния му скут. После се обърна и изчезна с бърза крачка.
Докато запалваше първата цигара той забеляза, че ръми, и че е нощ. И че проклетата птица отново беше разпарчатосала пакетът му с цигари. Тъпа птица, смело пернато, което искаше да даде на котката си някой ден. Но сега той единствено можеше да я гледа и да си мисли как става и я изритва. След като я изпуши можеше да се оглежда, а след като изпуши и втората можеше да фокусира онези две дяволски познати фигури през единия храст.
Сви очи. Стисна юмруци и устата му трепна, когато различи ясно светлото лице, черната коса, мъжкото палто и сключените една в друга ръце. Изведнъж вече можеше да стане и да скочи върху тях. Можеше да изкрещи и цяелия свят да го чуе. Можеше да я накара да се обърне и да го погледне със силата на гнева си.
- Мария... - Изправи се и закрачи към влюбените, оставяйки кутията с цигари за глупавата птица.
***
Не беше сигурна какво точно я накара да изхвърчи и за първи път в живота си да заебе всичко и всички, всички ангажименти и хилядите уговорки с хората. Да, ще го направя, да ще съм там, да бе, разбира се. Дoри не го беше планувала да се случи по този начин. И друг път този малоумник и беше изнасял шоу. Вярно, че досега не беше го правил пред майка и, но пък не беше и кой знае какво. Сигурно просто си търсеше извинение да изчезне. Сигурно просто се беше уморила. Мечтаеше си за час спокойствие. Дори усещаше че Глен е там някъде и знае че тя ще дойде. Дори и да е по никое време - млако след пулунощ. Тази птица по мистериозен начин винаги отразяваше душевният и дисбаланс, но и беше писнало да се чуди дали си въобразява. Вместо това, крачеше бързо и нервно през парка с торба семки в ръката, възхищавайки се на парка по това време на нощта.
- Какво по...
На пайката имаше черно петно, нагло седнало сред черния мрак точно на нейното място, плътно до лявата облегалка. Момче? Не, мъж. Глен беше кацнала на рамото му, изглеждаше спокойна, замряла. Толкова доверчиво и приятно отпуснала се на рамото му. Възможно ли беше птицата да е толкова наивна, и толкова недоверчива едновременно? Поклащаше красивата си опърпана опашка, непукистки, като че ли нямаше някакво значение дали е кацнала на нечие рамо или клон .
Както се беше запътила смело с идеята да се отпусне на седалката, спря, а фигурата в черно вдигна глава и я изгледа от глава до пети със толкова безразличен поглед, че чак граничеше със откровена злоба. Беше пределно ясно, че бележника беше негов.
-Кво зяпаш?
Какво се отговаряше на това? Какво зяпяш? Кaкво ли - просто някакъв пропаднал тип седнал на моята пейка. Не каза нишо подобно. Не каза и че бележника му е у нея. Не го беше дочела още а той може би беше достатъчно… пиян или каквото му беше за да не забележи. Колко нетипично егоистично от нейна страна. Усмихна се по-скоро приятелски, а оня я погледна все едно го беше напсувала. Той и беше ясен като желанието да се изпикаеш рано сутрин. Нещо подобно на човежкия еквивалент на улично куче. Е… малко наркоманясано, но все пак… помияр. Какво грозно момче, какваа грозна развалина беше. Интересно.
- Мамка ти, бележника ми е в теб нали?
Мамка му, сети се...
- Ами... -
Той измести поглед пак в краката си, поклащайки се уж объркано. Този тип хора никога не бяха трезви. Предвид чернилката на тежкия среднощен въздух лицето му не се виждаше прекалено добре.
- Какво правиш тук? - Попита тя настойчиво.
Никакъв отговор.
- Не знаех, че тук идват и други хора.
Момчето вдигна поглед отново, озадачен. Той не беше личност, а тя не съществуваше за света когато беше тук. Всъщтност, ако се замислеше, никой никога не идваше тук, освен Глен, коята сега седеше и втренчено я гледаше невярващо, проницателно с искрящите си очи. На моменти и се струваше, че това пернато беше прекалено умно за да е птица.
- И си го прочела, нали? - Изхрачи той след кратка пауза, която би изнервила по-притеснителен човек. Отдалеченоста с която беше пропит напомняше нечий друг глас. Беше далеч по-достоверна реализация на опитите на онези актьори във филмите да пресаздадът заплаха. Тя нищо не отговори, само стърчеше и го разглеждаше с любопитство. Ето го, жива илюстрация на онзи тип хора.
Кратка пауза, след която тя отиде до пейката и се позиционира на нея, гледайки сранния непознат с интерес.
- Да... Съжалявам, ще ти го върна. - Каза спокойно и примигна, чакайки за пореден път отговор, който нямаше да получи. -Как се казваш?
Отново нищо. За секунда и мина през ума да го пбутне леко, защото изглеждаше прекалено умрял.
- Какво ти се е случило? Добре ли си?- Сега вече се приближи и го хвана за рамото, защото изглеждаше сякаш той се свлича напред и надолу към шумата и краката си. Трябваше да вложи цялата си сила за да задържи наплълно отпуснатото му тяло на пайката, и следователно да го хване с две ръце. За толкова гърчав и болнаво изглеждащ човек беше доста тежък. Успя да го облегне, а в тъмното не забеляза черните очи зяпащи я, полу-отворени в тъмното. Напълно разбиращи какво се случва, но по изцедени от всички други две очи които беше виждала. Зениците бяха разширени колкото ириса, но тя това не можеше да го види. Виждаше единствено замрежен пиянски поглед зяпащ изпод мазна черна коса.
- Можеш да си тръгваш вече. - Промърмори едва движейки устата си. Да, сигурно щеше да остави този загубеняк сам тук. Изглеждаше сякаш ще припадне всеки момент. Тя се огледа наоколо, никой не беше обърнал внимание на Глен, която беше кацнала обратно на дървото. Когато се обърна към непознатия отново, не видя никакви признаци на живот. Е... дишаше някак, но, естествено, беше припаднал. Или нещо такова, защто устните му потрепваха а клепачите мърдаха мъчно, все едно полагаше огромно усилие за да не умре. Тя въздъхна и се зае да джоби фигурата. Наложи се да повдигне подгизналия ръкав с кашкавалената му ръка в него, напълно отпусната. Когато по няколко сантиментра от ръкава му плъзна прашна светлина на далечна паркова лампа, пред очите и проблясна тъмно червено. В едим момент, тя обмисляше вероятността да се занимава с рисуване, или боядисване... Или, че се е полял с някакъв сок. Едно плавно вдижение - прокара пръсти по морката част на ръкава, разгърна и вдигна ръка на високо, по пръстите и ярко очертаващтата се гъста и тежка кръв капеше бавно и натрапчиво.
В един кратък момент, който се проточи и мина покрай нея на забавен кадър, той отвори очи, забелязал, може би, лиспата на въпроси изкачащи от устата и, фиксира зяпналата уста и кървавата ръка и сви очи, изведнъж пълни с емоция. Паника, чисто наркоманска липса на ориентация и най-вече гняв.
Държеше меко шията и, надвесил се над врата и и дишаше бавно. Вече изправен, държейки я като кукла, прегърнал я през гърба. Тя не беше осъзнала докрай какво се случваше, адреналина и животинските рефлески бяха задвижили ръцете и към ръката която я душеше. Усещаше нещо остро, опряно болезнно в гърба и, готово да се вреже по осезаемо реалистичен начин в белите и дробове, секвайки дъха и. Паниката обаче все още възпираше възприятията и, и може би затова той изчака малко, преди да заговори с дълбок, равен но леко потрепващ глас.
"Нищо не съм направил! Чуваш ли? НИЩО!" Изрева в ухото и. Парка беше повече от безлюден по това време на нощта.
"Няма да кажа и дума." В момента обмисляше възможните варианти. Прехвърляше в главата си всевъзможни сценарии. От уличен бой и натрошени носове, през самонараняване в следствие на пиянски изпълнения, до мъртва котка в торба на балкона на някоя баба. Чуваше вятъра и Глен как размахва криле.
"Млъквай!" Тя млъкна. Стисна я по-здраво, принуждавайки я да отвори уста. След това застина. "Нищо не разбираш."
"Не трябваше да става така."
***
Високо чернокосо момиче седеше пред затворена бутка и се опитваше да си изкара цигари през дупката в стъклото, която беше направила преди секунди с чук джобен формат. Тя, всъщност, не пушеше. Дори не искаше да пуши, никога не бе искала и той беше виновен за това. Той пушеше непрекъснато, винаги след секс, винаги след работа и всъщност през цялото време...
Сега тя пушеше пред разпадащ се панелен блок на осеяна с дупки улица, дърпаше гладно и чакаше, със същото задоволство изписано на лицето. Може би малко вина, но не достатъчно за да разклати убедеността и. Той редко откачаше и викаше и чупеше псуваше. Първия път се беше стреснала, но той не и посегна. Ведвъж трясна една стъклена маса в пода и едно парче стъкло се заби в бедрото и, но това съвсем не беше нарочно от негова страна. За сметка на това трябваше да слуша неговите извинения и обещания в продължение на седмици. "Никога повече, никога." Думите се гърчеха в главата и, поддаващи на нейния студен непукизъм. Въпреки всичко, той беше и щеше да си остане неин роб. Той я следеше, снимаше, рисуваше, обожаваше... Той правеше всичко това поради "невъзможността да се освободи" както той казваше, каквото и да значеше това. А тя, тя стеше с него. Понасяше всичко и тайно и харесваше да е мъченика, прецаканата, наранената, недоразбраната. Тъй като в началото той не и посягаше, тя се беше научила, беше вече свикнала да е с него. Беше по-жадна от ден на ден за неговото хладно внимание, беше стигнала до момента в който не можеш да си представиш живота без другия. Не се беше влюбила, но, се беше поддала. И, въпреки че го подмяташе на пръста си, изневеряваше и мамеше дори крадеше от него, правеше всичко това по-скоро от навик, отколкото от злоба. Дори, малко зашото и харесваше да го предизвиква и да го изкарва от черупката му насила, готова да види в пълен размер гноясалото чудовище зад стената, която беше станала стъклена само за нея. И тя го видя. Когато всичко загрубя той налетя и вкара един идиот, с който си прекарваше свободното време след работа в болница, студения брутализъм я шамароса и обърна главата и обратно към калта, където "трябва да гледа" както той и каза веднъж, защото "всичко е кал, освен аз и ти". Видя цялата картина, и тя беше много по-гроза от колкото тя предполагаше. Но той беше прав. Тя беше долна курва, която не можеше да се откъсне от него. Може би някак, дълбоко и неразбрано от нея самата, разбираше колко извратена беше тази връзка, но колко по-истинска от всичко което някока бе, и щеше да изпита. Само със него щеше да се чувства така. Толкова жива и желана. Ако нещата бяха останали така, ако не се бяха променили толкова много, нараствайки като лавина всеки път щом тя му се изплюваше в лицето, за да стане още по-интересно, ако той не беше това избухващо животно, може би нямаше да се стигне до тук. Колкото повече той я дърпаше към себе си, толкова повече тя се се дърпаше. Онази вечер, тя направи последната стъпка назад, усмихвайки му се с хладно дяволско задоволство, докато той губеше разсъдака си.
Стори и се, че някой я наблюдава, но това сигурно беше Григор, или брат му... Или някой друк доносник, изразил желание да помогне с изненадата за рождения ден на късметлийския мърльо, който щеше да празнува там. Жалко че тя носеше само щампирана тениска - общ подарък от над 15 човека. Колко тъжно. След секунди се зададе момче в увиснал мръсен червен суичер. Дълга къдрава тъмно кафява коса, брадясало лице и всезнаещо изражение - типа момче по което всички бяха луди. Уж уверен, уж големия мъж, който притеснено погледна към строшената бутка на десетина мерта от него и Мария.
- Ти пък, горе има цигари. - Естествено, целия квартал знаеше че Гришата от блок 11, етаж 4ти ще прави купон. Беше и ясно кого ще питат после за стуклото на бутката, и как Гришата след това ще се насере, съдейки по угриженото изражение.
- Все тая. Пушеше ми се.
Двамата вече се придвижваха по стълбите към купона и към 'горе'. Горко им на съседите, не само задави шума и драйфащите брез балкона, ами и аз презервативите, които хрърчаха на такива куони като конфети по съседсите балкони. Едно от малкото забавления на млади олигофренчета от този тип бяха сексуални актове на интересни места и пози. Като изключим публичните кретенизми с идеята да се направят на по-интересни. Колко скучно, или, по-скоро колко досадно. Най-вероятно Гришата щеше да се напие берпаметно, да се опита да я изчука и по време да припадне върху нея. А след това, както им се полага като приятели на рожденика, щеше да пусне на един-двама да двършат рабтата, просто защото няма какво друго да се прави. Не беше възможно да и пука по-малко. Всяко едно гаврене на никога несвършващата и връзка и носеше наслада. Не толкова отдавна стоеше спокойно на сантиметри от лицето му, докато той викаше с пълно гърло драматични думи от любов. И все още с изкривена погнуса се усмихваше с очи докато му натриваше носа, знаейки, че няма да може да направи нищо, и и двамата го знаеха. Дори и да не беше там и да не го виждаше, тя знаеше, че той знае и усеща, че някой друг я има. Неговата гениална обсебваща хипноза, която я държеше близо до него периодично се пропукваше. Мислеше си, че след години щеше да и остане само споменът за това, и хладното черно петно зад очите и, което тя беше сигурна, щеше да я преследва и да изстудява светогледа и.
След час и половина, някой нахълта в спалнята на късметлията, чието име беше забравила, говорейки несвързано за някакъв изрод, който я търсел. Пияният идиот върху нея повдигна глава, протегна се и и метна горнището без да поглежда. В същия момент въпросният някой извърна глава обратно към коридора от където идваше. В стаята нахълта фигура в черно, викайки псъвни и заплахи към купонясващите, явно отказали му да влезе. Този, който я чукаше до преди малко си вдигаше гащите, когато момчето в черно го фиксира, вкамени се, изпълнен с гняв и устременост и запрати тежък юмрук към лицето му, проскайки го на земята. Никой от купонясвашите не помръдна. Изрода вдигна поглед към нея.
"Какво си мислиш, че правиш?!" Беше всичко, което тя отвърна на обвинителния леден поглед.
"МРЪСНА КУРВА!" Той направи крачка към нея и замахна. За пръв и последен път. Тя се беше изправила на колене в леглото. Ръката и остави единствената дреха покриваща я да се изплъзне и да падне меко. От шамара главата и отрвърча назад, с убийствена точност срещайки металния кол на ръба на леглото.
-липсваща част-
___________________________________
Седеше на олющена от времето пейка и дършеше черна книга. Разлистваше бавно страниците и сякаш не забелязваше вятъра, или черно-бялата птица, която периодично побутваше джоба и с човка, и поглеждаше очаквателно нагоре към уравнесеното и красиво лице на жена. Беше дошла в точно 6.30 следобяд, както всеки друг ден и се беше отпуснала на разядената пейка, както всеки друг път. Вече не носеше шарени ластици и детски раници. Цветовете бяха отстъпили на сливащи се с нищото тонове на мътно бежаво, черно и сиво. Косата и беше по-къса и прилежно оформена в 'модерна' прическа.
Някъде в книгата се виждаше сгънат вестник. След петнайсетина минути отгърна страницата с него. Плъзна поглед по предната страница-
*Млад мъж пребива приятелката си до смърт*
Имаше негова снимка, и снимка на чернокосото момиче.
... Приятелите на жертвата го описват като обезумял... Някои са се опитали да спрат, но не успели... Опитали се да го задържат, но... стоял свит върху трупа и не помръдвал...
... Избягал веднага след това и се предал сам ден по-късно... Осъден...
Страницата, която вестника отбелязваше, беше по средата на бележника. на нея нямаше нищо, освен няколко размазани реда: "Само моите черни очи виждат в твоята черна душа". Писани в момент на предрусване, най-вероятно…
Грубо метна вестника до себе си, продължавайки да чете без най-малката поява на емоция. Вестника беше със тара дата, пожълтял и износен от времето, буквите - вече прекалено познати за нея.
Всеки ден идваше в точно 7 и половина следобяд, отваряше бележника, черната книга, и преистваше едни и същи страници. Потапяше се в мисли и чувства на щастие толкова тясно преплетено с тъга, че беше невъзможно да бъдат дефинирани така, че да ги разбере друго същество, нито дори и тя. Глен седеше на рамото и, приятен вятър и напомняше, че времето продължава да тече и си играеше като котка с мислите и, гонеща светлината от фенерче и оптвайки се да хване онзи всеизплъзващ се миг. Несъществуващ.
*
Вървеше към къщи, по десния тротоар на оживена улица. С ръце отпyснати в джобовете и невиждащ поглед. Спря на светофара. Покрай нея се изниза разпадащ се автобус. В него, облегнал се на стъклото с безизразна физиономия, той. Момчето в черно. С по-широки скули и по-къса, чиста коса. Остротата в погледа му беше притъпена, но беше там, вперена в нея. Тя го видя, и той я видя, и двамата се гледаха. Тя, ходейки бързо с невярваща усмивка на лицето, а той с гладно изражение, залепил ръка за стъклото. Сега всичко беше като сън. Стърклото около ръката му замръзна, гумите на автобуса превъртаха.Тичаше с автобуса, блъскайки хората по пътя и.
Стигна спирката. Въздуха беше гъст и бял като мъгла. Тялото и не я слушаше и всичко започна да се изнизва от съзнанието, блокирайки мислите и. Дали това беше сън? Вратите се отвориха. Хората наоколо я зяпнаха, той слезе и двамата безмълвно се прегърнаха. Спокойствие. Не искаше и не можеше да го пусне, но нещо натрапчиво звънеше в ухото и.
Този коментар бе премахнат от автора.
ОтговорИзтриване