Secrets, Lust, Malice

Why do we do psychological tests? Think about it. We all know these don't work. Especially the kind I tried today. The kind with the word crosses 'the first three words you find describe you best' especially. I know it's crap very well, just like you and I did it still. Because I was bored and curious and I wanted to see what I would find and then ask my friends what they had found and compare, and talk and all that.

I got secrets, lust and malice.

Damn! I thought… That's pretty harsh isn't it? Besides the fact that it sounds pretty badass, downright it's not pretty at all. That cannot really sum up who I am anyway, so I shouldn't get too excited, I know that, don't I? Everyone is malicious sometimes, everyone feels lust for people they love or want to fuck. And everyone has secrets, one or two of which they have told of to the wrong person. It's, actually, pretty sad that so many people have the urge to do all those tests just to find out things that are true for just about everyone. Yeah we all know a conservative girl who thinks sex is icky, but who dreams of the craziest dreams that same night after she's convinced you of her angelic virginity. And there are always people who claim to hide no secrets from the people closest to them. And certainly, the world is full of people who claim they are God's good will in it's purest.

But they are all the same in fact. They are made of the same qualities, in different correlations. Your mother, your boss, your friend, your hairdresser. All of them snap, yell, betray, lie, love and so on. So why do tests at all. Why is everyone searching for an individuality that will somehow magically make them different, unique and MORE than everyone else is? It's a bit egoistical I think. to secretly want to read something outstanding and special. To want to hear or see or read something about yourself that will raise your status in your own eyes, or in the eyes of others. Not through psychological test, fuck those. These were just a metaphor of course. A metaphor for people's egoism, I do hope you understood that.

And I also hope you understand, that I'm not writing all this because I've just discovered that oh-my-god, people are selfish, no. This is just a sort of a release of nerve, and for once I don't care if you, dear reader, have read this text through or not. But if you have, do excuse my generalizations and angst against the human nature. I have simply tasted again, too much of the bitter part of said human nature. Perhaps not yet bitter enough, as my brian surely isn't one of a decade old wise yoga preacher. But it's wise enough to take into and decipher the yelling voice and sense that this person is yelling at you, out of fear for their own status. For their own ego. To make out the truth and the lies of a chatter filled with subtle hints of someone's past.

I never liked my mom talking to me about ego, and how we all have it, and how none can escape from it. And how it's a bad thing, making us all do bad things. It sounded so banal and well-rehearsed out of her mouth. She bought book about beating it down, her friends and her liked to argue loudly while I was falling asleep. Only now did I come to understand why she bought book about it, why she argued and yelled that it could be beater down, that she believed that the horrible ego could be surpassed, controlled and tamed. The same reason for her belief, is what;s pushing me into writing all this down and out. I really hate all that ego crap. All of that truth, discovered long before I decided to hold my silent head high even thought I doubted myself more than anyone else doubted themselves (or so I thought, as your regular shy kid). I've hated it all along but I didn't know it. And all throughout, when I've said I don't, that I can't ate anyone or anything, I knew and I felt the ego in my speaking, convincing me, helping me to believe that I'm more than my doubts of myself. It still is speaking loud and vivid as I write. But at least, I can admit it now. I hate it, I can hate, and I love to hate this ego. My ego.

Perhaps admitting this will bring me closer, or already has brought me closer to controlling this, the ego. Or perhaps, all throughout this is it's voice, it's thoughts and intentions. Truths or lies don't matter much to it, it eats them non the less and grows bigger at any thought of achievement. At any thought that I have grown, it grows. After all, my ego would be glad that I think I'm closer to mastering it. And perhaps, I'm only feeding the beast fatter.

But it doesn't really matter, as like it says in the books, and like all the old people say, you can never part ways with it. You just have to learn to live with it.

heavenly ride

come on
grab on
to this wheel of fire
let it bring you more desire
you want it to get you even higher
inside you never wanted peace
outside you cry for all who leaves

be strong
be gone
from this hell parade
from the middle of the stampede
be the first to start to fade
you won't take another hit
and yet you still can't quit

and your pride
your ride
is all you no longer have

*

"Who did this to you?"
"I did it to myself."
...
"Is this because of what happened to you when you were a little girl? Is that why you turned out this way?"
"Why did you never talk to me?"
"There was nothing I could do to change what happened."

Хвърчилизмът.

От днес нататък се самообявявам за просветлен хвърчилист, отдаден напълно във философията на на тази гениална религия - хвърчилизмът.

Осъзнавам напълно, като заклета атеистистична и изключително не-религиозена личност в досегашния си живот, че чисто и просто не съм имала допира до подходящата и правилната за мен идея за вяра. Пишейки това, аз се надявам, че и някоя друга нещастна, безбожна душица ще има възможността да прозре истината.

Според хвърчилизмът няма богове.

Първо Учение: Според хвърчилизмът всичко е на баба ти хвърчилото, което е вързано с на дедо ти конопа за рога на мега галактическия носорог. Всички се носят върху на баба ти хвърчилото, без цел и посока в пространството.

Второ Учение: Ролята на заклетите хвърчилисти, здраво хванали ножици се изразява във всеячески опити да отрежат на дедо ти конопа, така че на баба ти хвърчилото да отлети, отърсвайки се от товара си.

Само малцината избрани ще паднат върху гърба на носорога, а останалите ще отлетят и изчезнат свободни в пространството. Злите врагове на хвърчилистите се опитват да заздравят на дедо ти конопа, вплитайки в него метални нишки. Хвърчилистите няма да се откажат.
Аз, за съжаление нямам ножица на разположение, но се справям прилично добре с нокторезачката на мама.

За нехаещите, неосведомени пътници тази епична борба, проточваща се през времето и пространството е въпрос на личен избор. =]

пс. Бях просветлена от един от двамата основатели хвърчилисти - Ли.

.

умиращ къс душа
умиращ поход към възвишена жена
умираща илюзия за доброта
издишай, ангел, своята неправота
издишай мен
освободи ме

Суши приказки

"Виж, установила съм, че за да постигнеш нещо в живота, целта, която си си избрала - трябва напълно да се отдадеш да нея. Напълно и изцяло. Да не мислиш за нищо друго, да пренбрегнеш останалите си обикновени, ежедневни желания и да се отървеш от тежестта на миналото си."
"Това е трудно. Особено за млад човек..."
"О, не е трудно. Ужасно трудно е."
"Хах... Обнадеждаващо."
"Защо? На много малко хора им се дава каквото и да е на готово. Говоря като постижение в живота-"
"... Като Парис Хилтън."
"...Да, като нея. Но знаеш ли, за хора като нея успеха се усеща по много по-различен начин. Можеш ли да си представиш сладостта от това да постигнеш това което искаш в момента?"
"Не знам. Не съм сигурна. Тоест, това, което си представям със сигурност е на километри от истината."
"Да, сигурно е така. Но съм сигурна, че ще е в пъти повече и по-приятно от това, което си представяш." :)
"Да..."
"Съмняваш ли се в себе си?"
"Естествено."

Защо. Кино.

Защо.

Основен въпрос. Всички се питат 'защо' независимо дали знаят или вярват, че отговор няма. Независимо дали са твърдо убедени, че смисълът на живота е да търсиш смисъл. Независимо дали са наясно колко лесно постижимо е да си самовнушиш, че ето това е смисълът на живота ми и, че понеже смисъл няма, а пък ти е прекалено нужен, можеш просто да си избереш такъв, или си решил, че ето - смисъл няма, но аз ще си правя кефа, не ми е нужна причина да го търся, ти и всички останали все пак се питат 'защо'. Защо това се случва. Защо живея. Защо онзи човек току що прочете мислите ми. Защо не ме виждаш. Защо ти си такъв, а пък аз съм друг? Защо, защо, защо?

Аз търсех отговора на "защо" в другите хора. Във връзките с тях. Мама веднъж каза "единственото нещо по-сложно от човежкото съзнание са човежките взаимотношения". Не знам защо и дали това е така и какво толкова си мисля че има там, някъде между срещнатите погледи на двама души, които се познават по-добре от всеки друг. Осъзнавам, че е глупаво. Даже много, или поне така ми се струва понеже до сега не ми се получава особено. Тоест, не го виждам. Онова, отговорът на "защо". Поне не напълно. Въпреки че имам мометни, в които отпускам поглед и за част от секундата имам чувството, че някой е пробил с бормашина дупка в челото ми(кутията) и че всичко ми е ясно, че всичко е толкова просто и лесно, че всичко си е на мястото, че аз съм си на мястото, след това моментът се изплъзва и изведнъж забравям всичко а животът пак почва продължително да ме налага с тиган през лицето. Може би е трърде рано да си вадя заключения, но започвам да се запитвам дали си заслужава. Знам това за себе си от много време. Още от както не смеех да дишам за да не и е студено на мама, чиято ръка гушкам. Осъзнах го в ранната си детска възрас, докато говорих фантасмагорични глупости на дете малко по-малко от мен в училищния автобус, мислейки си, надявайки се да се замисли за нещо. Осъзнавам го даже, доста добре и доста отдавна. Не смятах, че е нещо лошо, даже си мислех, че е благородно. Бях трърде оптимистична, в същност.

Кино.

Същото го има и в моите копнежи да покажа някому мизика, изкуство, да разкажа история. Не само за да докажа на себе си и на тъпата ми фамилия, че аз мога, но и за да предизвикам, мисъл, емоция. просто артистичен мозък, може би. Може би всички те са тиакива - "болни артисти" и търсят тази индиректна връзка с читателя, слушателя… зрителя, критика. Не искам да натрапвам начин на мислене, идеи и емоции. Не искам да променям никого. Не искам и да го разбера. искам да го провокирам, да го предизвикам той сам да се промени. Да се замисли, да изпита. Искам просто да разкажа една история, докосвайки се до колкото може повече сетива.

Може би и аз съм си внушила, че да провокираш, да виждаш друг ум е достатъчно смислено. Но все пак, аз съм просот един о тези умове, всъщнос провокиран от безброй нечии други провокации - катрини, музика, изтории. Затворен кръг, или нещо друго? А има ли значение…

Знам, че смисъл няма. Знам, че смисъл е дума трърде неразбираема в този контекст. Кекво е смисъл? Цел? Удоволетворение? Нещо отиващо някъде, нещо с посока? Нещо продуктивно? Глупости. Ако всички така или иначе отиваме "никъде", в бездната, в черното от което идваме, където ще спрем да "бъдем", няма смисъл да търсим смисъл. Няма смисъл да си мислим, че да търсим смисъл цял живот е смисълът. Ще разберем някой слънчев ден, един по един.

Финансово-сексуална криза ;0

Ето това не го бях очаквала да се случи. Никога.

През целия си безцелен, безполезен и не особено мизерен живот съм живяла с мисълта: мама има пари. Следоватлно – аз имам пари. Парите винаги ги е имало и нямаха значение. Никога не се бях замисляла за рабта, издръжка, сметки за ток и вода. Винаги се лутах в мечти и фокусирах тинейджърските си депресии около чисто емоционалните си проблеми. Любов, внимание, мама тати, фентъзи филми които искам да гледам, но които никой до сега не е правил. И които, реших, че ще мога аз да направя. Нали всеки цели да направи нещо ново, което да даде на света за да постигне някакво духовно одуволетворение, за да има някакво подобие на смисъл в същестуването му на света.В един момент е трудно да се реща да опитам…

В следващия е трудно да намеря начин да опитам. Няма как да знамина, да уча, да търся връзки в тъпия капиталистически свят на филмовата индустрия. Защото съм просто една от многото които ИСКАТ да правят изкуство, зашото съм родена в България, зашото съм жена, защото ще съм на 19 след 3 дена, и, вече, и защото нямам пари. Докато до скоро, имах това. Имах чисто финансовата помощ да се опитам да се преборя с тези пречки, които светът поставя на всеки, който се опитва да каже нещо на света.

Да, майка ми ще намери начин да не фалираме. В краен случай ще пбяви фалит, ще отебе кредитите, лизингите и заплатите ( и без това раздавани излишно) и ще изкарва достатъчно пари за да ми плаща ПОНЕ сметките за ток и вода. Но няма да имаме хиляди в банката, нито фирма с над 10 годишна история, нито корумпиран бизнес, чрез който да печелим неприлично мнго пари, в общи линии правейки нищо.

Не съм депресирана, или тъжна, или каквото там си мислят другите че ми има. Но признавам пред себе си, че ме е страх. Всъщност цял живот ме е било страх, не за мен – а за другите. За приятелите ми и за семейството ми. и всъщност за всички, които още не са се докоснали до това преживяване. До момента в който започваш смотана нископлатена работа, която мразиш, и на която се влачиш цял живот. В това отношение винаги съм ненавиждала капитализма, но си живях в гоистичната идилия, че мен никога, НИКОГА няма да ме застигне. Не вярвам, че да ходиш на работа те извайва като човек, сваля те на земята и каквито други глупости ми говорят хора като София. гадната работа постига това също толкова, колкото и всяко друго гадно нещо в живота на хората. Също като псувните със семейни членове, минали чужди ужаси и ежедневните борби с твоите комплекси и с други подобни каши, случващи се в главата ти. Просто тя-работата е постоянна в гендярсвото си, хваща и не пуска, и те вдига всеки ден и поглъща времето и енергията ти. Това, че не съм работила и ден през живота си, няма общо с това че съм разсеяна мечтателка, ня която и се правят други неща и която не може да се оправи и с най-простите проблемни ситуации, за разлика от ‘оправните’ хора. Напротив – такава съм защото сум родена и отгледана такава. Защото съм убедена, че їправните’хора от малки са ги впрегнали, накарали да се справят с проблеми. И дори и да са родени без желанието да се справят с такива, като мен, им се налага да се научат. На мен не ми се е налагало. Досега, но знам че ще се справя. Налага ми се, и ще се науча, просто ми се случва на 19, а не на 8.

Пиша това, може би отчасти за да убедя сама себе си в това, но всъщност съм го знаела цял живот. Въшреки страхът, нормално замъгляващ съзнанието ми в този шоков за мен период на рязък преход, знам, че няма да вляза в коловоза и да работя нещо, което мразя цял живот колкото да не умра. Няма да си го позволя, защото няма да го понеса. По-скоро ще ида при баба ми и ше се правя на общ семеен работник за да ми даде пари на заем, преди да си го позволя. Ще карам на хляб и майонеза години, спестявайки за инвестиция, взимайки 1000 лв на месец. Ще взимам двойни смени, ще продам китарата, която толкова обичам, но на която и без това не свиря. Ще напиша проклетия сценарий и ще го пробутвам с месеци на агенти и продуценти докато някой не си нарави труда да го прочете.

Някой ден може би ще видя моя филм на големия екран. Ще заведа всичките си приятели да го гледат и ще рева на премиерата през цялото време. Живях си с мисълта че само ако го поискам достатъчно силно, то ше стане. И всъщност, все още го мисля. А дори и да не го искам достатъчно, че да преплувам лайната с трудности, ще живея както аз искам, харчеийки толкова пари, колкото ще са ми нужни за това.

Адиос, бъдеще аз. Ще се чуем ак по темата след няколко месеца.

пс. Юни месец сигурно ще ти е бая смешно като се сетиш как си оставила решението дали да влезеш в натфиз за тогава :) Усмихни се, поздрави.