Хвърчилизмът.

От днес нататък се самообявявам за просветлен хвърчилист, отдаден напълно във философията на на тази гениална религия - хвърчилизмът.

Осъзнавам напълно, като заклета атеистистична и изключително не-религиозена личност в досегашния си живот, че чисто и просто не съм имала допира до подходящата и правилната за мен идея за вяра. Пишейки това, аз се надявам, че и някоя друга нещастна, безбожна душица ще има възможността да прозре истината.

Според хвърчилизмът няма богове.

Първо Учение: Според хвърчилизмът всичко е на баба ти хвърчилото, което е вързано с на дедо ти конопа за рога на мега галактическия носорог. Всички се носят върху на баба ти хвърчилото, без цел и посока в пространството.

Второ Учение: Ролята на заклетите хвърчилисти, здраво хванали ножици се изразява във всеячески опити да отрежат на дедо ти конопа, така че на баба ти хвърчилото да отлети, отърсвайки се от товара си.

Само малцината избрани ще паднат върху гърба на носорога, а останалите ще отлетят и изчезнат свободни в пространството. Злите врагове на хвърчилистите се опитват да заздравят на дедо ти конопа, вплитайки в него метални нишки. Хвърчилистите няма да се откажат.
Аз, за съжаление нямам ножица на разположение, но се справям прилично добре с нокторезачката на мама.

За нехаещите, неосведомени пътници тази епична борба, проточваща се през времето и пространството е въпрос на личен избор. =]

пс. Бях просветлена от един от двамата основатели хвърчилисти - Ли.

.

умиращ къс душа
умиращ поход към възвишена жена
умираща илюзия за доброта
издишай, ангел, своята неправота
издишай мен
освободи ме

Суши приказки

"Виж, установила съм, че за да постигнеш нещо в живота, целта, която си си избрала - трябва напълно да се отдадеш да нея. Напълно и изцяло. Да не мислиш за нищо друго, да пренбрегнеш останалите си обикновени, ежедневни желания и да се отървеш от тежестта на миналото си."
"Това е трудно. Особено за млад човек..."
"О, не е трудно. Ужасно трудно е."
"Хах... Обнадеждаващо."
"Защо? На много малко хора им се дава каквото и да е на готово. Говоря като постижение в живота-"
"... Като Парис Хилтън."
"...Да, като нея. Но знаеш ли, за хора като нея успеха се усеща по много по-различен начин. Можеш ли да си представиш сладостта от това да постигнеш това което искаш в момента?"
"Не знам. Не съм сигурна. Тоест, това, което си представям със сигурност е на километри от истината."
"Да, сигурно е така. Но съм сигурна, че ще е в пъти повече и по-приятно от това, което си представяш." :)
"Да..."
"Съмняваш ли се в себе си?"
"Естествено."

Защо. Кино.

Защо.

Основен въпрос. Всички се питат 'защо' независимо дали знаят или вярват, че отговор няма. Независимо дали са твърдо убедени, че смисълът на живота е да търсиш смисъл. Независимо дали са наясно колко лесно постижимо е да си самовнушиш, че ето това е смисълът на живота ми и, че понеже смисъл няма, а пък ти е прекалено нужен, можеш просто да си избереш такъв, или си решил, че ето - смисъл няма, но аз ще си правя кефа, не ми е нужна причина да го търся, ти и всички останали все пак се питат 'защо'. Защо това се случва. Защо живея. Защо онзи човек току що прочете мислите ми. Защо не ме виждаш. Защо ти си такъв, а пък аз съм друг? Защо, защо, защо?

Аз търсех отговора на "защо" в другите хора. Във връзките с тях. Мама веднъж каза "единственото нещо по-сложно от човежкото съзнание са човежките взаимотношения". Не знам защо и дали това е така и какво толкова си мисля че има там, някъде между срещнатите погледи на двама души, които се познават по-добре от всеки друг. Осъзнавам, че е глупаво. Даже много, или поне така ми се струва понеже до сега не ми се получава особено. Тоест, не го виждам. Онова, отговорът на "защо". Поне не напълно. Въпреки че имам мометни, в които отпускам поглед и за част от секундата имам чувството, че някой е пробил с бормашина дупка в челото ми(кутията) и че всичко ми е ясно, че всичко е толкова просто и лесно, че всичко си е на мястото, че аз съм си на мястото, след това моментът се изплъзва и изведнъж забравям всичко а животът пак почва продължително да ме налага с тиган през лицето. Може би е трърде рано да си вадя заключения, но започвам да се запитвам дали си заслужава. Знам това за себе си от много време. Още от както не смеех да дишам за да не и е студено на мама, чиято ръка гушкам. Осъзнах го в ранната си детска възрас, докато говорих фантасмагорични глупости на дете малко по-малко от мен в училищния автобус, мислейки си, надявайки се да се замисли за нещо. Осъзнавам го даже, доста добре и доста отдавна. Не смятах, че е нещо лошо, даже си мислех, че е благородно. Бях трърде оптимистична, в същност.

Кино.

Същото го има и в моите копнежи да покажа някому мизика, изкуство, да разкажа история. Не само за да докажа на себе си и на тъпата ми фамилия, че аз мога, но и за да предизвикам, мисъл, емоция. просто артистичен мозък, може би. Може би всички те са тиакива - "болни артисти" и търсят тази индиректна връзка с читателя, слушателя… зрителя, критика. Не искам да натрапвам начин на мислене, идеи и емоции. Не искам да променям никого. Не искам и да го разбера. искам да го провокирам, да го предизвикам той сам да се промени. Да се замисли, да изпита. Искам просто да разкажа една история, докосвайки се до колкото може повече сетива.

Може би и аз съм си внушила, че да провокираш, да виждаш друг ум е достатъчно смислено. Но все пак, аз съм просот един о тези умове, всъщнос провокиран от безброй нечии други провокации - катрини, музика, изтории. Затворен кръг, или нещо друго? А има ли значение…

Знам, че смисъл няма. Знам, че смисъл е дума трърде неразбираема в този контекст. Кекво е смисъл? Цел? Удоволетворение? Нещо отиващо някъде, нещо с посока? Нещо продуктивно? Глупости. Ако всички така или иначе отиваме "никъде", в бездната, в черното от което идваме, където ще спрем да "бъдем", няма смисъл да търсим смисъл. Няма смисъл да си мислим, че да търсим смисъл цял живот е смисълът. Ще разберем някой слънчев ден, един по един.

Финансово-сексуална криза ;0

Ето това не го бях очаквала да се случи. Никога.

През целия си безцелен, безполезен и не особено мизерен живот съм живяла с мисълта: мама има пари. Следоватлно – аз имам пари. Парите винаги ги е имало и нямаха значение. Никога не се бях замисляла за рабта, издръжка, сметки за ток и вода. Винаги се лутах в мечти и фокусирах тинейджърските си депресии около чисто емоционалните си проблеми. Любов, внимание, мама тати, фентъзи филми които искам да гледам, но които никой до сега не е правил. И които, реших, че ще мога аз да направя. Нали всеки цели да направи нещо ново, което да даде на света за да постигне някакво духовно одуволетворение, за да има някакво подобие на смисъл в същестуването му на света.В един момент е трудно да се реща да опитам…

В следващия е трудно да намеря начин да опитам. Няма как да знамина, да уча, да търся връзки в тъпия капиталистически свят на филмовата индустрия. Защото съм просто една от многото които ИСКАТ да правят изкуство, зашото съм родена в България, зашото съм жена, защото ще съм на 19 след 3 дена, и, вече, и защото нямам пари. Докато до скоро, имах това. Имах чисто финансовата помощ да се опитам да се преборя с тези пречки, които светът поставя на всеки, който се опитва да каже нещо на света.

Да, майка ми ще намери начин да не фалираме. В краен случай ще пбяви фалит, ще отебе кредитите, лизингите и заплатите ( и без това раздавани излишно) и ще изкарва достатъчно пари за да ми плаща ПОНЕ сметките за ток и вода. Но няма да имаме хиляди в банката, нито фирма с над 10 годишна история, нито корумпиран бизнес, чрез който да печелим неприлично мнго пари, в общи линии правейки нищо.

Не съм депресирана, или тъжна, или каквото там си мислят другите че ми има. Но признавам пред себе си, че ме е страх. Всъщност цял живот ме е било страх, не за мен – а за другите. За приятелите ми и за семейството ми. и всъщност за всички, които още не са се докоснали до това преживяване. До момента в който започваш смотана нископлатена работа, която мразиш, и на която се влачиш цял живот. В това отношение винаги съм ненавиждала капитализма, но си живях в гоистичната идилия, че мен никога, НИКОГА няма да ме застигне. Не вярвам, че да ходиш на работа те извайва като човек, сваля те на земята и каквито други глупости ми говорят хора като София. гадната работа постига това също толкова, колкото и всяко друго гадно нещо в живота на хората. Също като псувните със семейни членове, минали чужди ужаси и ежедневните борби с твоите комплекси и с други подобни каши, случващи се в главата ти. Просто тя-работата е постоянна в гендярсвото си, хваща и не пуска, и те вдига всеки ден и поглъща времето и енергията ти. Това, че не съм работила и ден през живота си, няма общо с това че съм разсеяна мечтателка, ня която и се правят други неща и която не може да се оправи и с най-простите проблемни ситуации, за разлика от ‘оправните’ хора. Напротив – такава съм защото сум родена и отгледана такава. Защото съм убедена, че їправните’хора от малки са ги впрегнали, накарали да се справят с проблеми. И дори и да са родени без желанието да се справят с такива, като мен, им се налага да се научат. На мен не ми се е налагало. Досега, но знам че ще се справя. Налага ми се, и ще се науча, просто ми се случва на 19, а не на 8.

Пиша това, може би отчасти за да убедя сама себе си в това, но всъщност съм го знаела цял живот. Въшреки страхът, нормално замъгляващ съзнанието ми в този шоков за мен период на рязък преход, знам, че няма да вляза в коловоза и да работя нещо, което мразя цял живот колкото да не умра. Няма да си го позволя, защото няма да го понеса. По-скоро ще ида при баба ми и ше се правя на общ семеен работник за да ми даде пари на заем, преди да си го позволя. Ще карам на хляб и майонеза години, спестявайки за инвестиция, взимайки 1000 лв на месец. Ще взимам двойни смени, ще продам китарата, която толкова обичам, но на която и без това не свиря. Ще напиша проклетия сценарий и ще го пробутвам с месеци на агенти и продуценти докато някой не си нарави труда да го прочете.

Някой ден може би ще видя моя филм на големия екран. Ще заведа всичките си приятели да го гледат и ще рева на премиерата през цялото време. Живях си с мисълта че само ако го поискам достатъчно силно, то ше стане. И всъщност, все още го мисля. А дори и да не го искам достатъчно, че да преплувам лайната с трудности, ще живея както аз искам, харчеийки толкова пари, колкото ще са ми нужни за това.

Адиос, бъдеще аз. Ще се чуем ак по темата след няколко месеца.

пс. Юни месец сигурно ще ти е бая смешно като се сетиш как си оставила решението дали да влезеш в натфиз за тогава :) Усмихни се, поздрави.